Сергей Иванов: «Аз съм решителен противник на политическа инструментализация на Византия»

…Русия, формирана на огромно пространство вън от приемственост със Средиземноморието, възприема само най-повърхностните черти на византийската политика…

ivanov

Сергей Аркадиевич Иванов е доктор на историческите науки, професор във Висшата школа по икономика в Москва и в Санктпетербургския държавен университет. Автор на повече от 180 научни публикации, сред тях монографията „Византийското мисионерство“ (М., 2003), „Блажени безсрамия. Културна история на юродивите“ (М., 2005), „Holy Fools in Byzantium and Beyond“ (Oxford, 2006). Негова е и популярната книга „Хиляда години озарения“, удостоена с наградата „Просветител“ за 2010 г. На български може да се намери забележителният му труд „В търсене на Константинопол“, изд. „Изток-Запад“. 

Интервю на Бойко Василев

– Сергей Аркадиевич, Вие търсите истинския Константинопол. Имаме ли достатъчно въображение да си представим наистина какъв е бил този град?

– Да, имаме достатъчно свидетелства, за да си представим къде какво се е намирало. Знаем за около 450 константинополски църкви. От тях са останали 10-20. В съвременния Истанбул оцелелите руини от Константинопол са около 80. Нищожни остатъци от върха на византийския материк, залят от османското море.

– Славяните са го наричали Цариград. Може би сме хипнотизирани от мисълта, че Византия – това е властта.

– Славяните са хипнотизирани от тази идея, но не само те. Дори в Китай, на другия край на Евразия, са наричали Византия „фу-лин”, т.е. „по-лин”. Така китайците на десетки хиляди километри са възприемали думата Константинопол.

– Византия мъртва ли е? Или живее и днес?

– Загинала е – и е жива. Живее с византийското наследство в православното изкуство. Донякъде е жива и православната представа за живота. Тя малко се е променила, но все пак формира източнохристиянския свят.

– Кое е по-важно: разликата или приликата между Изтока и Запада, православието и католицизма?

– Зависи с какво сравняваме. Разлики има, но на фона на исляма източното и западното християнство не са чак толкова различни. Само да подчертая: православното светоусещане не е присъда, не е генетично заболяване. Един пример. Най-консервативните православни били руските старообрядци. Следвали най-архаичното византийско православие, отхвърлили реформата от 17-ти век. Но тъкмо старообрядците създават руския капитализъм между 19-ти и 20-ти век. Най-прочутите индустриални родове – Морозови, Рябушински – до една са били старообрядци.

– Наистина ли?

– Да. Но не заради православието като такова. Изолирани от държавното богослужение, старообрядците започнали да приличат на протестанти или на евреи. Работили с Книгата, възприели индивидуален подход към Свещения текст. Така формирали духовна култура, която ги направила невероятно предприемчиви; флагмани на руския капитализъм.

– Значи не сте съгласен с Хънтингтън, че православието и католицизмът са осъдени на сблъсък?

– Теорията на Хънтингтън ми изглежда съвсем примитивна. И други преди него са чертали тази разделителна линия. Но от коя нейна страна попада Гърция? Тя хем е част от Европа, хем от Изтока. Да, кризата отделя Гърция от останалата Европа. Но пък и с Русия има твърде малко общо, особено в конкретните показатели. Излиза, че грубите обобщения не работят; трябва да се вниква в детайлите. Нещо от Византия има у гърци, сърби, българи, грузинци, руснаци – и може би точно то е общото помежду ни. Но очертанията му са слаби, едва доловими.

– Коя е най важната разлика между католицизма и православието? Не в доктрината, а в психологията.

– Православието не познава „религиозното дисциплиниране”. А Рим води последователна програма за индоктриниране на енориашите с редовна проповед и изповед. Това се засилва през късното Средновековие и особено с протестантството. Но и преди това Източната църква се меси в бита по-малко, отколкото Западната, което има и плюсове, и минуси. Да започнем с положителното: източната църква не е плашила хората. В Западна Европа човек живеел в постоянен ужас пред Ада: адските мъки, наказания и изтезания, за които кюрето му говорел във всяка проповед. Мисли му какви грехове вършиш – и ги изповядай на кюрето. В православния свят този масов страх отсъства. Например в православните икони образът на Дявола го няма. Показателно, нали? Няма и лов на вещици: православните не са ги горили и не са се ужасявали от тях. Но от друга страна западният човек започнал да осмисля себе си. Да работи, да се сдържа, да усмирява инстинктите си. В крайна сметка той възприел идеята, че времето е пари, а работата – добродетел и благо. Това в източноевропейския свят го няма – и с последиците се сблъскваме днес.

– А свещеникът при католиците и православните?

– Фигурата на свещеника се възприема по съвсем различен начин. В Западна Европа той бил посланик. Не зависел от местните политически власти. Бил пратеник на далечния римски папа, който пък не зависел от императора. А във Византия свещеникът е държавен служител – и уважението към него било по-слабо. Затова и в гръцкия, и в руския фолклор попът е представен като смешновата фигура, без особен авторитет. Така се е получило – и влиянието върху обществата ни е налице.

Откъде се е появило отрицателното клише за Византия – като нещо сенчесто, усложнено, йерархично?

Донякъде заради противопоставянето между католици и православни. И най-вече заради Просвещението: то било антиклерикално и възприемало Византия, макар и не съвсем справедливо, като център на клерикализма. Освен това Византия била възприемана като символ на деспотизма, което също трябва да се види в исторически контекст. Да, Византия била самодържавна империя. Но в Средните векове да си бюрократична държава не е обида, а комплимент; бюрокрацията е ужасна в съвременния свят, особено когато не подлежи на контрол. Ако обаче сравним своеволието на западния феодал с империята, в която селянинът имал право да се съди със своя земевладелец и дори да спечели, ясно кое ще изберем. Бюрокрацията е крачка напред в сравнение с индивидуалния произвол на феодала.

– А може би всеки е търсил своята Византия: Ървин Шоу, Йейтс, който е ирландец. Всеки търсил своята Византия, но не намирал истинската.

– Трудно е да намериш истинската Византия. Напълно сте прав: при Йейтс и при Ървин Шоу „Византия“ означава „свят на изкуството, на прекрасното“. Но вижте немската дума „византийщина“, която означава интриги и бюрократично протакане. И едното, и другото са резултат на слаби познания. Древният Рим бил доста по-познат от Византия. Така полето за свободни интерпретации се отваря широко. Но да отхвърлим клишетата и да видим Византия без предубеждение.

– Как гледате на политическата инструментализация на Византия? Нали летописецът казва: „Москва е Третият Рим, а Четвърти няма да има“.

– Монахът Филотей казва това в началото на 16-ти век. Но днес значението на този лозунг е силно преувеличено. Той бил активно използван от московската власт, когато е искала да вземе патриаршията в края на 16-ти век. После напълно са го забравили – до средата на 19-ти век. Тогава текстът бил публикуван от учените – и се намесила политическата конюнктура. Вече бил поставен Източният въпрос, започвала Кримската война, Русия се готвела да разпокъса Османската империя, да освобождава Цариград от турците. Преоткриването на лозунга за Третия Рим било добре дошло. Оттогава е в устата на всички. Всъщност, в руската политическа история Византия играе доста по-малка роля, отколкото се смята. Аз съм решителен противник на подобна политическа инструментализация на Византия.

– Значи да не гледаме на Путин, Владимир Владимирович, като на император?

– В никакъв случай. Русия, формирана на огромно пространство вън от приемственост със Средиземноморието, възприема само най-повърхностните черти на византийската политика. Да речем, Иван Грозни нарекъл царския венец „шапката на Мономах”. А това е татарска шапка, подарена от татарски хан. Нещо повече, московските царе, да не говорим за руските императори, нямат много общо с византийските. Дори критикуват Византия. Същият Иван Грозни я ругае във всичките си писания. Казва: това е неправилна държава, нашият път е друг.

– Българите пък въобще не си падат много по империите – византийска, османска… Можете ли Вие, руският учен, да разберете това?

– Разбирам го. Но ми се струва, че на българите им е трудно да се отърват от наследството на 19-ти век, от тежките отношения с гърците, с Вселенската патриаршия, с Константинопол през този период. Наистина остро е било противопоставянето. Не смятам, че за българското съзнание има чак толкова голямо значение „византийско робство” през 11 – 12 век.

Как виждате цар Самуил?

– Самуил бил изключителен държавник. Ама обречен! Поел властта, когато везните вече били наклонени в полза на Империята. Но на софийската конференция чух поне два доклада, които осветяват въпроса по-иначе: Наскоро археолозите вдигнали от морското дъно, май край Родос, византийски търговски кораб. Потънал 20 години след присъединяването на България към Византия. Но търговците били българи! Явно бързичко са се възползвали от възможностите на огромната средиземноморска империя. Да, борбата била кървава! Но скоростта, с която българската управляваща класа се вляла във византийската, показва, че между тях е имало повече общо, отколкото подозираме.

– Учили сте български. Коя фраза ще запомните завинаги?

– През 1981 година пристигнах в София за летен курс по български. Първото, което прочетох на излизане от летището, беше „Винаги заедно!” Питах какво значи. Казаха ми, че е „навеки със Съветския съюз”. Запомних го за цял живот – „Винаги заедно!”

– Ето че днес не сме заедно.

– Пътищата ни тръгнаха в различни посоки. Въпреки че много съжалявам. Но ето – книжката ми е преведена на български и аз съм изключително трогнат, че ще стигне до българския читател.

– Кое е най-важното, което намерихте за себе си в търсенето на Константинопол?

– Най-силно ми се отпечата моментът, когато в Зейрек-джамия, във византийската църква на Христос Пантократор, открих на пода мястото, където е бил саркофагът на император Мануил Комнин. То е описано невероятно драматично от великия писател, най-великия историк на Византия, Никита Хониат: Как един казвал на друг, другият казвал на трети, всички наоколо си шепнели и сочели с пръст… И като разбрах, че това се е случвало тук, стори ми се, че го виждам с очите си. Незабравим момент в живота ми! И не беше единственият.

БНТ, предаването „Панорама“

URL

Advertisements

Залишити відповідь

Заповніть поля нижче або авторизуйтесь клікнувши по іконці

Лого WordPress.com

Ви коментуєте, використовуючи свій обліковий запис WordPress.com. Log Out / Змінити )

Twitter picture

Ви коментуєте, використовуючи свій обліковий запис Twitter. Log Out / Змінити )

Facebook photo

Ви коментуєте, використовуючи свій обліковий запис Facebook. Log Out / Змінити )

Google+ photo

Ви коментуєте, використовуючи свій обліковий запис Google+. Log Out / Змінити )

З’єднання з %s